Спре ли възмущението ще сме забравили реалността

Когато си говорим за медиите – било то обществени телевизии, радиа, вестници и онлайн платформи- се избистря едно усещане за наситена и понякога дори до болка конкретна информация.

Ако преди години медиите са били инструмент за обществен коректив и истинско лустро за политическата неспособност на управляващите, то днес те са по-скоро способ за разоръжаване на общественото недоволство.

Медиите не просветляват – те помрачават нашето ежедневие с нарочното си извеждане на мрачни събития, разкритие на тъмни факти около живота на други, и не на последно място с преситеното изнасяне на информация в обилни количества. Без значение дали новината е истина или лъжа, важното е да се разлее из общественото пространство като лепкава сплав без да остави нито миг пространство за критично мислене. Целта може да бъде само една – невъзможност за отсяване.

Идеята на този модел на активно засипване с информация е да се отсее активното от не толкова заинтересовано и лесно прехласващо се по евтин популизъм гражданско общество. В държави, където свободата на словото и съдебните институции вършат повече работа в полза на хората и се обръщат по-рядко към корупционни кроежи, този модел работи отлично, въпреки наличието на лъжлива информация. Успелите да разчетат този модел ще потърсят отговорност и по съдебен ред ще прекъснат един или друг неистинен източник на информация. Разбира се, това е част от дълъг процес по времето на който редица ще се лутат, а мнозина няма и да искат да чуят за реалните факти. Уви, така е скроен света, за добро или зло, но наличието на относително чисти институции прави този процес – на по-ниско ниво (без да става въпрос за високите политически позиции и организми) доста по- поносим.

Това важи за целия свят днес, но когато си говорим за отделни, частни случаи – нещата седят доста по-различно.

България е на 111 място по свобода на словото и се нарежда до Етиопия в световен мащаб. Днес, когато ние се занимаваме с редица сложни проблеми, в които страната ни се намира, е доста трудно за редовия гражданин да идентифицира източника на всички тях. Ще се лутат между образование, национални черти, финансови възможности, вината на политиците и ред други. Без да се омаловажава всичко това, нуждата да се посочи основен произход на небивалото безправие в България днес, е неистова.

Да вземем медиите за пример. Покорени от еднолично управление и собственост, те изпитват затруднение да примесят дори малка част от истината в големия облак от лъже-информация. Обществената среда е толкова ерозирала и занемарила своята собствена потребност за алтернативна информация, че се е предала докрай на гръмки, рядко доказани, популистки мнения и тези. Българите уютно се завиват всяка вечер с одеало от обвинения, оправдания, простащина и низки усещания – често свеждащи се до битов расизъм, невежество и угощение на лъстивите сетива. Преяли с това набързо забъркано ястие подсладено с големи дози псевдопатриотизъм, те (българите) остават ‚тесни‘ в своите разбирания за света и ‚оскъдни‘ в своята приемственост. На практика – медиите в България култивират наново един тип българин, който отдавна трябваше да е останал в началото на 19 век.

Връщайки се в днешно време е редно да кажем, че основния институционален проблем в нашата държава се намира в съдебната система. Тази година предстои избирането на нов главен прокурор, който поради редица особености ще бъде едно от най – овластените лица в страната.

Това събите обаче не се ползва с голям обществен интерес и дава възможност за безпрепятствени кроежи от страна на властимащите. Издигнатият единствен кандидат, Гешев, е удобното продължение на модела на Цацаров (досегашен главен прокурор), който с ухота служеше в полза на управляващите, без да отдава значение на това, че в тази страна би трябвало да има нещо наречено „независима прокуратура“.

Така или иначе, моментът на избиране на нов главен прокурор съвпада съвсем удобно с местните избори и това услужливо успя да прикрие проблемите около кандидатурата на Гешев и редица други нередности свързани с натиск върху обществени лица, структури и извънпарламентарни обединения. Или поне така се мислеше, че ще бъде успешно заглушено неговото избиране от шумотевицата около местния вот.

До някъде този план успя заради силното недоволство на мнозина от гражданите на София срещу досегашното управление на столичния кмет Фандъкова и нейният екип. Последвалите кандидатури на Мая Манолова, която слезе от длъжността „Омбуцман“ на България, и на редица други – Борис Бонев („Спаси София“) и арх. Борислав Игнатов (Демократична България) създадоха допълнителен интерес към местните избори и отделяне от темата за съдебната власт.

Без да изпускаме факта, че много други се кандидатираха за кметското място в София, а както и по места в цяла България – трябва да отбележим надуването на един огромен балон от популизъм, претъпкан с обещания, партийни интереси и не на последно място взаимообвинения. Това създаде палитра от разнолични проблеми и позволи на мнозина за впускане в прекомерно политиканстване и прогнози.

Така наречената градска демократично настроена общност, която по презумция гласува за извънпарламентарно представени демократични, про-европейски обединения се главоблъскаха между представителя на Демократична България и този на градското движение „Спаси София“. Много малко бяха тези усетили „прахта в очите“, останали на правилните релси и мислещи в посока- промяна в съдебната система.

Въпреки това, с техни усилия и тези на няколко малки медиини пространства, темата се появяваше постоянно наяве и достигаше до заинтересуваните, залисани в дебата за кмет на София, хора. Успешно се проведоха няколко протеста срещу единствения кандидат за позицията главен прокурор – Гешев- и като че ли това върна темата отново на дневен ред.

Тези събития не се понравиха на властта, която искаше лесно да успи гражданите със сладки приказки за бъдещи обществено-строителни начинания в столицата, градове и села. Наложи се да се създадът контра протести – от маргинални типове близки до управляващите, доведени от различни места извън София. Но когато и това не успя да дискредитира вълната от протестиращи граждани – се издейства натиск и тежки мерки против определени медийни островчета на свободата в България. Случаят с БНР и Силвия Великова, както и уволняването на редица качествени, дългогодишни журналисти от БНТ (поради липсата на подкрепа или ясно заявено несъгласие с личността на Кошлуков, като директор) ни показват нивата, на които държавата решава да оперира – само, за да ограничи дефакто свободата на словото.

Случаят с кандидатурата на Гешев за главен прокурор – притисна до стената управляващите в желанието им за продължаване на статуквото и ги принуди да използват всевъзможни средства за постигане на своята цел.

Едно такова средство беше и изключително добре поднесеният (през медиите на властта) случай с Джок Полфрийман. Това е изпитан, стандартен метод за агресивно поляризиране на българската общественост. Ако не да разкъса вътрешно, така наречената градска про-европейска десница, то със сигурност успя да я вплете отново в живо обсъждане на този съдебен казус, който с нищо не се отличаваше от останалите такива случващи се в България през последното десетилетие (а и повече). В по-широк спектър – българите из цялата страна се настроиха срещу австралиеца и всичко про-западно заради неговата принадлежност и безропотно се нахраниха обилно с предоставения им популизъм, замесен точно както те си го харесват: с псевдо-патриотизъм и омраза.

От друга страна, липсата на официално медийно покритие на много отделни проблеми, свързани с местните избори, цели да остави на страна междупартийните сбирки и решения за коалиране по места из цялата страна. Това би довело отново до разговора за съдебната власт и не би се отразило добре на управляващите, които неминуемо биха искали да успеят и на двата фронта – нов главен прокурор в лицето на Гешев и успех на кметските избори.

Не трябва да се изключва и факта, че една победа на Мая Манолова в София не би се третирала като загуба във вътрешните структури на ГЕРБ. Те просто ще си посипят главата с пепел публично и ще назначат „структурни промени за подобряване на резултатите на партията“. Нищо няма да се промени – същите единици ще се наместят удобно по креслата в Столичния общински съвет, с малка разлика в полза на БСП, и така още веднъж ще се продължи статуквото. Това трябва да се разбира и като втори жест от страна на Борисов към БСП. Казвам втори жест, защото първия беше по време на президентските избори и кандидатурата на Цецка Цачева (това си бяха избори с предизвестен край). И така, днес, ако Манолова спечели ще наблюдаваме подарък от страна на управляващите ГЕРБ към БСП от типа: „Харизваме ви София, нека запазим стабилността“. И нищо чудно при положение, че и двете сили, по един или друг начин, подкрепят кандидатурата на Гешев за главен прокурор – толкова, че червени професори и бивши, поизтупани от прахта, обществени фигури излезнаха да благославят личността му броени дни след като близо 300 съдии от цялата страна се опълчиха на неговата номинация.

Мислех, че годините над научни трудове и томове литература биха избистрили друг тип себеусещане в тези геронти на българския академизъм...но уви Радой Ралин си остава прав с някогашната си критика точно към тези украсени с държавни звания люде: „ Коса сива, глава дива“.

Последната изява на властта, в опита си да замъгли общественото внимание и да го насочи към морални брътвежи (нещо, в което ние сме много добри – на базата на простото обсъждане и осъждане) беше скорошното предаване „Референдум“ по БНТ.

Няма да се впускам в обяснение на случилото се, но то беше меко казано под нивото на българската парламентарна действителност. И нека уточня, че това ниво от дълги години е константно ниско. Просташката изява на лидера на Атака скандализира всички в студиото, а впоследствие и цялата общественост. Последваха много статии ангажирани с неговото поведение от анализатори и разни други публични заклеймявания. Всички те са в пълното си право, но разбира се, абсолютно незабелязващи ‚големия слон в стаята‘. Апаратът на властта отново успешно създаде изкуствен проблем и съвсем безгрижно се впуска в морални разсъждения да громи поведението на Сидеров, който се ползва и е от полза на същата тази власт.

Тези дни се сетих за един цитат от Публий Корнелий Тацит, който казва за римските завоевания следното: „Оставят подир себе си пустиня и на това му викат мир“.

Ако приемем човешките души и умове за завоеванията на новото време, то безпорно властта в България, днес чрез медийте, ги завладява и въплащава усещането за привидна стабилност, докато лашка в различни посоки разпокъсаните мисли, мнения и разбирания.