Убихме думите

Убихме думите! Измихме тяхното значение и сега те са просто банални постери, носещи нищо никому. Така както в християнската етика има дума обуславяща прекомерното изричане на думи в високопарно мерило – словоблудство, така и днес ние сме преизпълнили нашето ежедневие с думите на редица (иначе красноречиви и прави люде) – без да позволим да ни променят. Когато речта, съставена от красотата на думите, загуби своята сила върху слушащите, тя се оттегля от деня на човека и заживява във вечерните чаши вино. Там обаче, тя е обречена на забрава – денят на преялите, препилите и на безсилните да чуват – изтрива всичко, без да има и капка съмнение, че губи. Убийството е нещо буквално – ален цвят, оръжие, желание, мотивът за „Азът“ по-велик от другия-тласъкът да надделееш. Това е акт често брутален, винаги нехуманен и противен на всички разбрали за него... Какво, ако убия.....думите, речта и словото..... Най – сигурен ще бъде инструментът на безразличието. С дълготраен, покваряващ ефект, незатихваща сила и усещане за мрачна безнаказаност – там, точно под езика – вкус на пипер. Така и нашето общество – оприличавано не веднъж, и дваж, на жив организъм – убива всекидневно думите с безразличието си. Броди с вехти мисли из мръсните улици на своето съзнание и с ръце в джобовете рита и последните останки от истинно слово – сякаш поредното захвърлено пластмасово шише. Кой е повече убиец? Аз не знам..... Знам обаче, че когато се спомине някой човек по неизяснени обстоятелства, когато властта натисне нечий бизнес, разбие нечия съдба, облагодетелства себе си, роди отроче, което решително храни с беззаконие, дори отнеме ни водата – ние...обществото говорим, недоволни – но само 3 дена......ридания, желание за мъст – до там. На третия ден сякаш времето отрязано с бръснач – застива- охладняват чувствата ни, замръзва умът ни, и приказките за буйната българска кръв остават само пожълтели есенни листа. Ние погубваме истинските думи, с прашна лава нихилизъм. Неразривната ни свързаност със словото обаче не вещае нищо по-добро за нас. Словото го няма...няма я и думата – убихме ги. Сега, те са само срички подредени, за да служат на празното пространство в погледа ни. Никой не плаче, а сме на погребението на собственият ни разсъдък - думите.