Суджук и Ботев

Какво му трябва на българския патриот - суджук и Ботев. Ама Ботев, и той, само ако виси на стената!

Днес е един от дните на свършилото празнуване. Намираме се в междунищието на кухата българска патриотична идентичност. Масите още не са раздигнати, виното съхне по дъното на чашите от отминало пиршество, а трохите са достойни да нахранят гладните. Когато българинът мисли за свободното си време – било то празници или просто съботно-неделен интервал, вижда само възможност за бързо интоксикиране и тъпчене на разгулни трапези. Тези, които са го постигнали – блазя им, другите –никой не ги и пита. Съвкупни са причините за далечните граници на търпимост у българската душевност. И точно това ще нищя днес – къде се простира края на тази пуста народна търпимост... Още през Възраждането и началните напъни за църковна и национална независимост, онези българи – новите, пламенните, младите се изправят срещу прочутата българска търпимост. И те, в много от случаите, наричани с епитети, често обидни и пренебрежителни от свои и чужди, българи и по-малко българи. Красивите и умните на нашето време далеч не откриват нещо ново и не казват нищо неизречено...те просто следват модела на отричане от търпимост. Досущ като онези от едно време обаче, се сблъскват със спокойното живуркане и приятно мезене в почивно време. Както един мой професор по история често казваше: "българинът живеел под сянката на падишаха". Нима днес е различно.... Ако тогаващното творчество сдобива българската култура с песни като " Стани, стани юнак балкански", то днес редовно се пишат, говорят и изричат редица мъдри слова, които уви потъват в бездната на българското ежедневие. Ежедневие, превърнато в търпимост на пук. Ами така де, къде е това славно минало, велики битки, постижения...щом една песен и до ден днешен показва повече за нас от всичката ни история, славна и прехвална?! Стани стани... Пита се човек, защо трябва да стане, не е ли станал юнакът балкански, момъкът български... Уви не. Той си е хапнал доволно, изцедил е последните капки ракия от чашката и е задрямал...под "сянката на падишаха". Когато 35% от населението на страната са хора от 50-55 години и нагоре, няма как да се очаква младите да приемат за пример нещо много по-далечно от това, което виждат. Пред себе си. Тук възрастта не е толкова важна за разлика от мисленето. Именно то, мисленето, обуславя бъдещата култура на младите. Те ще се лутат, ще работят, търсят, пътуват, учат къде ли не по света....но накрая захвата на най-силното оставено от предишното поколение ще ги притисне и свали отново там, откъдето са тръгнали. Тези, имали късмет да израстнат в различни семейства от останалите ще бъдат оплювани. И тук, нито многотомната литература, нито часовете прекарани в слушане на лекции, нито посещението на театри, опери и прочее, където и да било по света, няма да може да спре тези хора от това да пренебрегнат най-важната ценност на родителите си - търпимостта. А защо точно тя? Ами много лесно, без нея няма живуркане, няма уютен малък, панелен апартамент с овехтели мебели, няма ракиени събирания, няма и тази малка, но стигаща за основното заплата...няма...няма...просто няма. И ако едно време, през това наше любимо патриотарско Възраждане, хората са можели да стигнат до мисълта за това да вложат в бъдещето на децата си чрез образование....то днес ние не можем да инвестираме в бъдещето на нашите деца, заставайки на правилната страна... Страх е обхванал дребните ни души и използваме тъпи ножове за мек хляб, само, за да не се порежем! Казвам порежете се - без това няма бъдеще!