Когато покорността още не бе размекнала до такава стенен нашите мозъци

"И после — срещу какво именно да се съпротивляваме? Срещу това, че ти вземат колана ли? Или срещу заповедта да застанеш в ъгъла? Да прекрачиш прага на дома си? Арестът се състои от дребни увъртания, от многобройни дреболии — и за нито една от тях поотделно като че ли няма смисъл да се спори (когато мислите на арестувания кръжат около главния въпрос: „За какво?!“) — ала събрани ведно, те неминуемо образуват ареста.

А и единствено арестуваният преди малко си знае какво му е на душата — дори само за това си струва да бъде написана книга. Там може да има чувства, за които и не подозираме.

Когато арестуват през 1921 г. деветнадесетгодишната Евгения Дояренко и тримата млади чекисти ровят из завивките й, в скрина с бельото й, тя запазва спокойствие: нищо не е скрила, значи нищо няма да намерят. И изведнъж се докопват до нейния интимен дневник,който тя крие дори от майка си — и това четене на нейните съкровени изповеди от чуждите враждебни хора я потриса по-силно, отколкото цялата Лубянка с нейните решетки и мазета.

И у мнозина тези лични чувства и привързаности, разтърсени от ареста, могат да бъдат къде по-силни от политическите мисли или страха от затвора. Един човек, вътрешно неподготвен към насилието, е винаги по-слаб от насилника.

Малцина са умните и смелите, които преценяват мигновено. Директорът на геоложкия институт при Академията на науките Григориев, когато идват да го арестуват през 1948 г., се барикадира и цели два часа гори книжата си.

Понякога основно чувство при арестуването е облекчението и дори… радостта

***

И ето — вас ви водят. При дневния арест непременно го има този кратък неповторим момент, когато вас — неявно, със страхливото ви съгласие или пък съвсем явно, с извадени пистолети — ви водят през тълпата между стотиците също като вас невинни и обречени. И устата ви не е запушена. Бихте могли и непременно е трябвало да крещите! Да крещите, че сте арестуван! Че предрешените злодеи излавят хората! Че прибират по лъжливи доноси! Че се извършва разправа с милиони! Ако бяха слушали такива крясъци по много пъти на ден и във всички части на града, може би нашите съграждани щяха де се вдигнат? И ареститенямаше да се извършват толкова лесно?!“

Из „Архипелаг Гулаг“ на Солженицин

Позволих си да цитирам Солженицин поради явната различност на сегашното ни състояние. Тази различност се проявява главно в слаба памет за нещо отминало. Паметта съвсем избирателно къде без усет, къде съвсем нарочно поддържа мисълта за позитивното на този ден. Тя заличава нагласата за надежда – но тази истинската и обоснованата а не просто предполагащата и възлагаща на друго и други съдбините си.

Когато се търсят отговорите е добре ако въпросите са зададени на време – тъй както е споменато в текста по-горе – да бъдат изкрещяни.

Незнайна обаче е причина да сме толкова прилепчиви към тъмното усое на вечерното безвремие. Нощта е денят на утрото и светлината не вижда лицата ни. Страхът е изместил усещането за лична свобода и разумът тихо се е поместил в стомаха - на сигурно. Риданията на малцината се превърнаха в целокупен плач...и де това да беше заради гибелта на свободата ни. Не. Сълзите са от егото. То мачка и малкото останали свободни мисли и усилено търси пътя към собствено телесно спасение.

Като че ухапано от бясно куче - това общество се лашка в крайности толкова пагубни, колкото и злото сполетяло ни днес. А миризмата на болница - стерилният полъх на ужаса са се поместили в хорското мнение - или по-скоро безмнение.

Сега като единомислеща сплав мнозината скърбят съдбата си без дори да мислят за бъдещето...тяхното..това утре.

А утре идва.... Ще излезнат из хралупите си всички, объркани, несресани с домашни дрехи и препълнени кореми. Ще опипат външните стени на своето здраве и ще понечат да върнат онзи живот от преди да залостят портите. Но него няма да го има. Докато уютно са плели преждата на собственото си добруване - в огъня на семейното им огнище е изгоряла свободата им. Така крепка, желана и винаги обичана... Тя тихо е събрала всичко човешко, истинно и щадящо, прибрала ги е в дисагите на миналото и без стон се е изпарила в нищото. Днес навън е сиво....слънцето го има, луната е същата, дори листата са толкова зелени колкото и преди....Но разрешен - мракът на тоталната власт гради железни вериги в людските животи. Тези които изгубиха с такава лекомисленост свободата си....също са същите... Но нея я няма....